по огретите от слънце
улици ,
по стрехите усмихнати
и пролетни къщи
с нестинарска жар
да стъпваш ,
очите си
от лампионите
светли
да криеш …
И губиш крачка ,
залиташ ,
в небето погледа се рейва
син комрютърен екран
се плъзга виртуално ,
гола раковина ,
сами по клавишите
бягат неуморните пръсти …
А то боли утрото
от вечер да посрещаш
и вместо праг –
през блато да пристъпваш ,
ни страх , ни спомен
зората сипкава да сгрява ,
да говори с цъфнали божури ,
да шепти и грее в петолинията
на здравеца като танц на пеперуди ,
по трети петли
никой да не будиш .
Мирис на кипарис ,
елмазен и горещ ,
гърлото да стяга
като парлива милувка,
оградата болнична
щом прекосиш
че кой чемшири днес сади ?
А то боли
по стъпките свои ,
по дирята стара ,
утъпкана, солена,
да се прокрадваш
псе обучено ,
все сам .