2018.07.21
СТЕНОГРАМАТА НА ВЛАСТИМАЩИТЕ
В един без десет вечерта обикновено приключваха карнавалите с маски през късното средновековие, за да продължат в линията на неопределеното, в индивидуалния свят на преживяването, необезпокоявани от никого в дебрите на съня.
На Невена Добротинова не й се спеше все още. Спомените я гонеха и застигаха един подри друг, като самотна глутница от подивели и освирепели кучета, ръфаха периферията на подсъзнанието й, и не й даваха възможност да миряса, успокоена от магията на сънодействието.
Свешенни са задълженията на всяка една майка. Такава мисъл и мина успокояващо през главата като благодатен майски дъжд, който дарява вакханлия и нови жизнени сили на тазгодишните посеви. Какво ли става във Видин, кога ще можем да гостуваме пак с децата на старата ми майчица – мислите й пак полетяха като ято синигери, окрилени този път от истомата към отдалечения роден край, към завръщането в лоното на миналото. Опиянена от носталгията тя се спря за момент, поправи с невинна бързина кичура коса, спуснал се небрежно на слепоочието й, и се забърза към кухнята, да измие и прибере чашите от вечерното кафе.
Да, не е ленсо на съвременните емигранти, още повече когато служеха като нея българката в хипертрофилата администрация на Европейския Съюз, която с надменния си към местното разнообрзаие и необходимости дух, с елитарния кодекс на поведение и вербално изразяване, с неписаните правила на договаряне, все повече заприличваше по неадекватност на скрелотизиралия и скърцащ в старческа деменция организъм на СИВ, преди да се рзападне като счупен калейдоскоп, след срещата на Рейгън с Горбачов, ознаменувала края на Студената война. Като всяка война и тя нямаше истински и единствени победители, но иди да обясняваш този изтънчен аристократичен факт на гигантоманските републиканци в Америка, чиито избранник самовлюбения Тръмп и заприличваше все повече на Соболев в Царска България след Освобождението – същата безпардонност към местните обноски, нрави, привички и обичаи, същата тъпота на светогледа присъща на мастодонт в стакларски магазин (сравнението със слон тук би било похвала за интелектуалната му чувствителност или по скоро за почти болната липса на такава).
Емиграцията не е занаят за всеки, но свикнеш ли му, намираш колая като на всяка работа.
Невена беше в разгара на кариерата си, преполовила Христовата възраст и със супруга си Мартин (сякаш вчера беше погребението на милия му баща, починал от мозъчен удар преди 4 години, докато стопанисваше хижа в Балкана), бяха отгледали прекрасни създания Елица и Димо, които растяха в дестки кавги, научаваха, забравяха и пак си припомняха езиците на 2 континента – бългасрки, английски (без него потомствата на съвременните български емигранти са като испанска каравана пореща без компас океаните през века на великите географски открития) и екзотичния японски.
Семейство Добротинови бяха свикнали и калени да митарстват, да бивакуват и да носят българския си дух в съвременната клоунада на Вавилон. Всичко което имаха се побираше в пространството на куфар, голям колкото размерите на малък кухненски бокс, където влизаха всички необходими принадлежности за обзавеждането на български дом, независимо къде го принуждаваха да акостира обстоятелствата – в Токио, завръщане в София, командироване за няколко години в Копенхаген, после Брюксел – когато Невена бе избрана да работи като български дипломат в системата на ЕС, след това отново Токио и сега пак в Брюксел.
С какво те двамата със съприга й обзавеждаха подвижния си дом ли? С всичко необходимо което може да хрумне на лакомото ни съзнание – книги и албуми от България и многото посетени до сега изложби, с български готварски книги, вече заместени от рецептурните блогове по интернет, с много дрехи, най-скъпите от които подарени от родителите им за тях и децата, с гаврюри и картини на български художници, за осъществяването на чиито изложби в чужбина бе съдействала, с икони и снимки от България, с магнитни визитни картички на посетените места, които грееха от лицето на хладилника, с няколко щевици за маса, подарени й от нейна приятелка, за която шиенето и плетеното бяха насъщно хоби, с българско вино, кето при малко търсене и питане можеше да се намери във всеки космополитен град, където ги влечеше съдбата...
Задълженията в семейство Добротинови бяха строго разпределени и от гледаната точка на джендърстващите бабаити, за които всяка международна конвенция крие пъклен йезуитски, масонски, еврейски, руско-американски и всякакъв друг вид изчадие на конспиративен план да кастрират провинциалната независимост на България – представляваха едно объркване (какво богохулие, позор и светотатство!!!) на половите роли, едно недопустимо изземване на функции и авторитет, от страна на прекалено мнгознаещата и еманципирана българска жена, която е направо заграбила, незаконно си е присвоила патриархалното арбитърство на съпруга й.
Невена получаваше европейска заплата, крепеше финансово дома, даже повечето от готвенето и чистенето в къщи лежеше на нейните плещи, и понякога натякваше на Мартин, с тон щадящ самочувствието му, че това не може вечно така да продължава. В замяна на това Мартин се беше превърнал във Факир, който неуморно сменяше всички останали роли – на баба и детегледачка, която обгрижваше децата от сутрин до вечер, докато Невена жужеше по служебни задачи, на семеен лекар консултант, който внимаваше никой да не настине или пък не дай си боже да се разболее от нелечима болест, на безплатен шофьор, който можеше да ви отведе за секунди до всяка желана точка на земното кълбо. Изобщо на него беше вменено от Светия Дух да бъде добрата фея и едновременно с това пазител и страж на мира в семейството.
Въпреки че понякога изнемогваше от много задължения, Невена беше щастлива, благодарна на съдбата си и обичаше съпруга си, който физически олицетворяваше Боримечката. Всепосвещаваща грижа и сладко бреме и за двамата беше рабира се бъдещето на децата.
Фентъзи сместа от минало, настояще и бъдеще опила за малко вниманието на Невена, се изпари от полезрението й, тя закрачи уверено към бюрото си, пак след полунощ, за да допише стенограмата нужна за служебното съвещание насрочено в понеделник. По добре да отметне това досадно задължение в петъка след полунощ, от колкото да краде от съня си през съботата или неделята, когато имаха планове да заведат децата на пикник и на концерт. Само края на седмицата можеше да посвети безпрекословно на семейството си.
Петък след полунощ, когато демоните се спускаха след края на божия ден и нашепваха безпътсвто, злосторност и коварство във вените на слабите. Един неприятен спомен изплува за миг в памметта й и я накара да сбърчи вежди. Преди години, уморена беше да ги брои по календара, пак същия този Брюксел, в чиито предградия сега живееха, беше посетен от българска правителствена делегация. Премиерът, този колос бащица на народната свяст, който най-много се гордееше в личен план, че е спечелил черен колан по източни бойни изкуства и е тръшкал на подиума дори именити японски атлети, същия този Премиер, изтупан по костюм с поръчка подчертаващ юнашката му снага, тази квинтесенция на българския политически елит, този любимец на народа от 2009 година насам управляващ неизменно България с патерици от левия, десцния национал-социалистическия и етчическия спектър на богатата като зоологическа градина политическа палитра на България, същия този Премиер стоеше от дясно на масата до нея за да може Невена да му превежда. Покривката на масата беше дълга и прикриваше какво става от отсрещната страна или близкия ъгъл. В поредицата от хапване и пийване Премиерът изведнъж пусна косматата си бабаитска ръка да погали бедрата й, все още запазили привлекателна женстваност след две раждания. Тя отмести инстиктивно неговата лапа и прошепна деликатно – „Ама недейте така!“ Отговорът на Премиера беше адекватен като акция за сплашване на раята подигнала глас да си иска правата и свободите, акция дирижирана лично от Н.В. Главния Прокурор, над кого струи само небесната вис – „Ти какво си позволяваш да знаеш толкова!“ Конфузната случка протече за няколко мига и за щастие никой от присъстващите не я забеляза; излишно е да казваме че тя не беше стенографирана и колко отговряше на предписанията на Протокола. След като се наяде и напи, отегчен от светските разговори, Премиерът хвана Невена под лакът и без дори да се сбогува с домакините (къде ми ти чак такива мурафети да спазваме) напусна приема с шепата приближени през задния вход. Какво да им слуша бръщолевенията на разглезените европейци.
Отминаха 7 или 8 години (не й се броеше точно по календара) от тази инцидентна случка. Невена я отърси от раменете си, поправи одеялата на спящите деца, намести в библиотеката книгата от ръцете на заспалия върху фотйола Мартин (завиждаше на тази негова способност – да заспива навсякъде където и да е когато наближеше полунощ) и се отправи със стройна крачка към бюрото си за да допише стенограмата доклад към съвещанията около поредната европейска резолюция.
