РУША и ЮНЕСКО

Чичото се пробуди с първите лъчи на слънцето и след кратка закуска започна деня си както винаги, оглеждайки заложените мрежи в морето, заедно с другарите си от рибарската хижа, скътана на брега на Руша – малък залив, разположен в северната част на полуостров Ширетоко, където свършваше пътя, свързващ Руша и останалите рибарски поселища с близкия град

Хижата им беше разположена от дясно на реката, която се спускаше от стръмните скатове на девствения национален природен резерват в Ширетоко - след нея на север до края на острия като зъбец на копие връх на полуострова, нямаше удобни пристани за рибарските лодки и човешки крак рядко стъпваше там. Над реката, широка около 5 метра стоеше мост, построен и поддържан от местната община, за да може рибарите в неговата задруга, на която той по общо признание беше доайен, да прекарват с коли и пикапи необходимите за съществуването им неща, които Охотско море не можеше да им предостави – зеленчуци, мисо, гориво, дъски и строителен материал за хижата, когато се наложи ремонт, нови работни дрехи, мрежи и рибарски принадлежности, когато старите се изхабят.

Стоките и вещите се превозваха от някой млад член на задругата със шофьорска книжка или пък с транспорт осигурен от местното поделение на кооператива на рибарите в Хоккайдо, където задругата ръководена от Чичото, членуваше. поемайки солидарно общата отговорност, решения и средства около дейността по поддържане на рибарските пасажи и морската екосистема обграждаща суровите и недостъпни върхове на Ширетоко, така че да пребъдат във вечността и бъдещите поколения да се възползват от техните дарове, в хармония и унисон с божествената Природа.

През зимата, когато мечките спяха в бърлогите си, полярния студ сковаваше безжалостно скатовете на Ширетоко, затрупвайки ги с дебел юрган от сняг, така че Руша ставаше недостъпна за хората. Единствените обитатели, способни да оцелеят в суровата зимна пустош, бяха тюлените, моржовете, полярната лисица, морския орел, катериците и други живинки, пригодени към постоянните минусови температури и несгодата да се движиш сред дебелите преспи сняг. Рибарите прекарваха зимата кой както свари за добре в мъртвия рибарски сезон и всеки сам  намираше колай на несгодата да не можеш да осигуриш всекидневна прехрана от благословията на океана. През усилните сезони, особено в късната есен, те пореха с лодки надиплената морска повърхност в лов на сьомга, паламуд, лаврак, скумрия, сафрид и други видове риби (в богатите на кислород и планктон води на Ширетоко се въдят 303 видове риба), уловът от които бе достатъчен да изхрани рибарите, поддържайки местната общност, понеже се търсеше на рибните борси и пазарите в големите градове като Саппоро и Токио.

Разбира се тези които имаха семейства и роднини, се прибираха през зимата в домовете си под фамилната стряха, разказвайки на близки, познати и приятели как е преминал изпълнения с опасности риболовен сезон. Младите и ергените пък търсеха късмета си да открият изгора, която да споделя с тях житейските трудности, да им бъде опора, съпруга, подкрепяща ги в перипетиите и изпитните на живота, приемайки призванието и дълга да стане майка на децата им.

Руша, което на езика на айну означаваше ловна обител, представляваше малък залив долчинка, обграден от стръмните склонове на Ширетоко и не случайно Чичото заедно с другарите си бяха основали своята общност там. От топенето на зимните снегове и дъждовете които падаха по околните скатовете, се спускаше малка буйна река, носеща същото име и на есен сьомгите се завръщаха от околосветското си презокеанско пътешествие, за да хвърлят хайвера си тук, изхранвайки с месото си рибарите и кафявите мечки.

Когато преди години Чичото се отдели от задругата, където изучи тънкостите на рибарския занаят, за да стане самостоятелен, той заедно с другарите си построиха хижата си в Руша, защото това беше последния малък залив, където можеха да се заселят и прехранва с риболовство в Ширетоко. Чичото беше запленен от природата на Ширетоко. Като момче израсло в близкия градец той помнеше излетите със съученици по планински пътеки, където беше разрешено да минават хора, задявките с момичетата, трепетите на първото влюбване, и през ум не му минаваше да си търси късмета на друго място, да се раздели с родния край.

Когато на тридесет-години в разцвета на силите си, той реши да основе собствена риболовна задруга, по-големите, удобни и богати на риба заливи бяха вече заети от други стопани и за да практикува занаята си в Ширетоко, пред него нямаше друг избор, освен да се засели в Руша. Съдбата не беше благосклонна към Чичото да намери своя спътница и за себе си той беше решил, че след като оставайки за цял живот ерген не му бе отредено да има свои деца, с излишъка от спечеленото да подпомага в нужда свой роднини преселили се в Саппоро и спестявайки от доходите си, да дарява читалището и дома за сираци в родния му градец Хиросаки. Построяването на рибарската хижа, нейното поддържане и всички разходи по практикуването на занаята се поемаха от 17те члена на задругата му, равномерно според възможностите на принципите на взаимопомощта и солидарността.

Истинският господар и властелин обаче на този суров и величествен природен кът в най-северната част на Хоккайдо, бяха местните кафяви мечки, сродници на гризлите, които се хранеха с горски плодове и риба от реката и океанските плитчини. За кафявите мечки през есента настъпваше истински рай и пир да натрупат тлъстини за зимния си сън – ловуването на сьомгите, завърнали се в родната си обител за да продължат родословието си в края на жизнения си цикъл. Повечето от сьомгите не умираха спокойно, унасяйки се във вечен сън, полюшвани от бързеите на реката, а свършваха жизнения си път обикновено по 2 начина – или уловени в мрежите на Чичото и неговата задруга или пък прихванати в зъбите и ноктите на кафявите мечки.

И точно тук започваше магията, драматичния сюжет на вечното причастие в Руша – кой да бъде избран да господства над рибните стада – най-богатия и ценен хранителен ресурс в местността, кой да стои на хранителната пирамида – кафявата мечка или хората, предвождани от Чичото.

В миналото това съперничество между хората и дивите зверове често даваше жертви и от двете страни. Чичото на младини помнеше другари, които бяха ранявани или осакатявани от мечките, настървени да получат своя пай от мрежите на рибарите, особено в години, когато уловът бе оскъден и броят на сьомгите, завръщащи се на есен в Руша, бе по-малък от обикновеното. Понякога в сънищата му го навестяваха спомените за познати рибари, починали от рани, нанесени им от мечките или пък останали инвалиди за цял живот. За това той винаги носеше широк меч, препасан на хълбока на болярския си корем – да се брани от внезапно нападение на диви зверове в извънредни случаи.

Мечките също даваха своите жертви – в недалечното минало, когато Чичото беше младеж на 20тина години, усвояващ тънкостите на занаята, той можеше да разкаже за 3 случая на мечки, отстреляни от местната ловна дружинка, заради агресивния си нрав да нападат хора, да пакостят на рибарските хижи, да бастисват улова, хванат в мрежите след усилена борба с морето, понякога с риск за живота. Относително е да се каже дали 3 случая на убити мечки стръвници беше много или малко за 10тина години.

Но след това случаите на кръвопролитно съперничество между хората и мечките секнаха и Чичото носеше широкия си меч предпазно – без да му се налага да го вади и да се отбранява с него от мечка, защото въведе няколко прости правила на съжителство, които предотвратяваха жертвите от двете страни в зародиш.

Неговият богат опит на борба със стихиите на суровата природа, вродената интуиция и проницателна мъдрост на труженик, който се изхранва честно с двете си ръце, го бяха довели до прозрението да живее заедно с мечките следвайки следните прости оките – неумолими норми на поведение, неписани закони, които никога той и неговата гилдия не нарушаваха. В следствие на тази реформа, смъртните случаи и произшествия с мечките, стълкновения, довеждащи до физически рани, не бяха регистрирани нито веднъж.

1 Правило – никога не давай част от улова си на мечките, не ги храни и не им помагай дори в лоши неплодородни години на ниски добиви, когато рибата в реката на Руша намалява и става недостатъчна за оцеляване на цялата популация от мечки, в резултат на което по-неопитните и слаби животни, неспособни да се изхранят или умират от глад или пък не могат да отгледат, да откърмят мъничетата си родени през пролетта.

2. Внушавай винаги респект в лицето на мечките – с юнашка стойка, поведение и говор, така че те да знаят че хората са над тях, и не може да бъдат извършени посегателства срещу човека.

За тази цел Чичото винаги следеше мечките да не влизат в опасна близост до човешката територия, да не се полакомят да грабят от човешкия улов. Когато една мечка независимо дали е млада или стара, болна или здрава се опитваше да наруши неписаните норми на оките, Чичото винаги я сплашваше с остър, орлов взор, непризнаващ неподчинение, вперен в нейните очи, докато тя не отмести поглед, или пък надаваше гръмовен, заплашителен възглас от дробовете си, за да постави мечката на място с вика си-

 -Ко-ра!

След такава демонстрация на сила и превъзходство от страна на Чичото, мечките поемаха по своя път, сами да преживеят и оцелеят съобразно късмета и способностите си.

Постулатите на Кора бяха железни и работеха безотказно, като свише правило на поведение, а мълвата за този уникален начин на хармонично съжителство между хората и кафявите мечки, беше стигнала чак до ЮНЕСКО, тъй като общината в чиито граници бе Ширетоко бе подала молба за включването на полуострова в част от световното природно наследство, за да може повече хора да се докоснат до неговата невероятна красота и да черпят опит как могат да съжителстват хората и дивите зверове.

Поради тази причина, в Руша днес беше пристигнала експедиция на ЮНЕСКО, предвождана от известния учен с международен авторитет като изследовател в поведението на мечките – американецът г-н Джеймс Бауман.

Джипът който караше групата на ЮНЕСКО пресече моста над реката в Руша и акостира близо до хижата. Четирима души слязоха от джипа, г-н Бауман свали черните си слънчеви очила, сложи ги в горния джоб на рейнджърското си елече и се здрависа с Чичото.

-Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Джеймс Бауман.

-Добре дошли в Ширетоко. – отвърна на поздрава му Чичото.

-От кога живеете тук? – попита Бауман.

Ще се навършат вече 40ет години. – отговори Чичото с широка усмивка, която прекоси широкото му загоряло, изпечено от слънцето лице, подобно на отблясък светлина, отразен от огледало, в което девойка се взира да подреди косата си, или пък младеж да вчеса бурния си израсъл на воля перчем.

-И наистина ли няма никакви сблъсъци, нещастни случай на жертви в отношенията между хората и мечките в Руша? – зададе следващия си въпрос Бауман, оглеждайки приказната гледка на потъналата в есенни багри долчинка на залива, където килима на зелено-жълти треволяци, пурпурни кленове и маслено кафяви боровинкови храсти, прерастваха в борова и смърчова гора из околните баири, достигаща до подножието на белите, покрити с първия сняг за годината върхове на Ширетоко.

-Като изключим началните 10 години, когато още не бяхме достатъчно узрели и постоянни в спазването на оките – правилата, няма. – отвърна Чичото, гледайки го прямо в лицето със своите светли синьо-сиви очи.

-Интересно, забележително! – промърмори с патос на непристорено възхищение Бауман и се обърна към 3-та членове от групата на ЮНЕСКО, единият от които беше японец от общината, който отговаряше за международната регистрация на Ширетоко, и владеейки английски превеждаше на Бауман по време на неговата инспекционна обиколка.

-В нашите национални паркове като Йелоустоун в Америка, където има защитени резервати от ранг на световно природно наследство, са взети всички необходими мерки, хабитата на дивите животни да е отделен от обиталищата и местата на интензивна човешка дейност. Всякакви следи от човешко присъствие, които могат да смущават животните, като хотели, летища, мостове, диги, язовирни стени дето пречат на движението на реките и други подобни трябва да бъдат премахнати. Това е залегнало и като условие в регламента на ЮНЕСКО. Така че за да регистрираме Ширетоко като част от световното природно наследство, този мост трябва да бъде премахнат, защото пречи на естественото русло на реката и възможностите на мечките да ловят свободно риба.

-Мостът ни е необходим да се снабдяваме с материали, медикаменти и всичко друго, което благодатния океан не може да ни даде. С него пренасяме и строителните материали, бои, газови бутилки и всякакви материали, които са нужни за поддържане на рибарската ни хижа. Така че молбата ни е, ако може да остане. Той не накърнява с нищо природата на Ширетоко. – отвърна Чичото, посочвайки с мазолестата си ръка в замах, подобен на молитвена благословия, околните планински върхари.

Бауман извади фотоапарата си от десния долен джоб на рейнджърското си елече, за да направи снимки на моста и преди да репликира на доводите, изложени от Чичото, отстъпи две крачки назад и замръзна за миг. В посока откъм планината, към човешката група се доближи висока над 2 метра кафява мечка, която душеше неспокойно въздуха наоколо, сякаш търсеше някакъв неземен, невиждан до сега деликатес, с който да се нахрани за последно, преди да се запъти към бърлогата си подготвена за зимен сън.

Разстоянието между хората и мечката беше близо 15 метра, тя беше седнала на задните си лапи, дъхът й се виждаше на струи като пара от топъл минерален извор и сякаш очакваше нещо непредвидимо да се случи. Какво ли щеше да каже мечката на Бауман и неговата група, ако можеше да говори?

Виждайки прекалената близост между хищника и пришълците, Чичото пристъпи няколко крачки към мечката, заставайки между нея и групата на Бауман, за да ги предпази от евентуална проява на агресивност от страна на хищника и извика с достатъчно висок глас, гледайки я право в очите – Кора!

Мечката отмести поглед, стана тромаво и се отдалечи, следвайки коритото на реката към близките хълмове, като постепенно сянката и се разми и загуби в силуета на планината. Друга мечка пък наблюдаваше случилото се, стоейки на безопасно разстояние, в близост до устието на реката. Там имаше най-големи шансове за успешен риболов, и явно тя очакваше другарите на Чичото да свършат своята работа, да вземата своя пай от бързащите нагоре към изворите на реката ята от сьомги, надявайки се да остане нещо и за нея.

Това бе същата мечка, която вчера се беше опитала да нападне млад рибар, пренасящ щайги уловена сьомга и добре че Чичото беше наблизо, да предотврати възможен инцидент, респектирайки хищника със своя възглас Кора!