СЪН В СТЕПИТЕ НА МОРГАНА

(как изгубихме собствения си глас в търсене на Нещото)

Питай само мен,

от друг не искай

напътствия и притчи

как да решиш

ребуса на съдбата си,

как да умилостивиш

гатанката на живота си.

Така шепнеше Съветникът!

Така ни обвързват

в нишката на своята правда

всички, които се грижат за нас.

Как да не им се подчиним на

авторитетите – родителски,

учителски, фирмено-корпоративни,

бюрократско-държавни,

модерни като старт-ъп,

бели ангели на милосърдието,

които в замяна на помощта си,

те водят нагоре по тяхната си пътека,

по стълбището на собствената си вяра,

една и единствена измежду

многото посоки в света.

Така се превърнахме

в слуги на идеалите си.

Разопаковани, скастрени

и спаружени, като изсъхнало цвете,

оставено без грижи,

изпосталяха стремежите ни,

и нищо не ни спира

по нанадолнището на нагона,

спускаме се без спирачки

по ската на сребрелюбието

и фанатизма на индивидуалистичните

деяния.

А после зовем общността като

загубени потури, като занаят

потънал в пастта на Панаира

и недоволстваме от зара

на себеизбраната ни участ,

от прокопсията на капана,

в който се вкарахме сами,

от нищетата на мирогледа,

който все ни дърпа назад

в уравниловката на

пионерския строй,

към пещерното дъно на

комуналния комунизъм,

към криволиците на

пиянската свада,

домашната кавга

и неразборията в двора.

Разобщени индивидуалисти,

превърнахме в национален спорт

усвояването на европейските фондове,

спорим с Македония,

така както Путин надзирава Украйна

и трудно намираме консенсус

по посоката и следването

на националните приоритети.