2019.06.27

БАЙ ГАНЯ В ДИРЯТА НА МАРКО ПОЛО

 (Тайните на успеха из загубения в пътешествието си на Изток,

по стъпките на Марко Поло дневник на бай Ганьо)

 Някъде в средата на Тихия океан, има една обетована земя, наречена хиперболично Остров на съкровищата, която се издига подобно на студения корпус на Титаник, изваден от бездните на морето, за да напомня че човешката алчност да натириш носа на конкурента, понякога се заплаща с най-скъпото – живота на невинни хора.

 Жителите на този рай са много работливи, като пчелите, нямат брой техните подвизи на световната арена, нобеловите открития, не знае пресищане страстта, призванието им да се грижат за развитието на себеподобните, да меценатстват културния прогрес на други народи, държави и икономики, следващи ги по стъпките на развитието. Духовността на либералния идеализъм – да се жертваш и просперираш заедно с всички други с които те обвързва съдбата (т.н. стейкхолдъри, простете ме за този англицизъм), да режеш понякога от печалбата си, за да има по-голям пай от обществено благоденствие, продължаваше да намира съмишленици и последователи в редиците на тази островна нация, въпреки крехкостта на декаденса, който прозираше зад сянката на миналите й успехи – не е лесно да бъдш припознат в сянката на пиадестала, издигнат от титаничния пример на предците...

 Каквото и да става обаче, жителите на тази нация са и ще продължават да бъдат фокусници, които правят устойчиво бизнес дело даже и от природните стихии, и въпреки че нямат почти никакви земни богатства, притежават умения, технологии и обществени навици, способни да дават пример за колективно съдействие и взаимоизгодно, равномерно поставено възпозлване от земните блага, решаване на проблеми във всяка точка на земното кълбо.

 Най-важното за радетелите на бай Ганя и техните олицетворения в загубения свят на Алиса, където стагнираше (развива се на опашката на ЕС?) България след краха на комунизма и мъчителната мимикрия на американската мечта, беше, че тези факири донори - които като рицари на добра воля бяха успели да съчетаят най-сполучливото от наглед антагонистичните системи на комунизма и капитализма – притежаваха рядкото качество и такт да не ни натякват как да излекуваме вродените си обществени недъзи (като вездесъща корупция, неефективна администрация, превръщане на прокуратурата и съда в крепители на неравноправното статукво, а не в блюстители на справедливост), недъзи за които имаме много добро самозъзнание, но не и рефлекс, смелост и постоянство, които да се предпазим от вредните им въздействия (привнасянето и на най-добрия външен модел, не би могло да компенсира липсата на индивидуален морал и обществена непримиримост към тщестлавието на олигархията и непреодоления башибозушки инстинкт).

 Та рядко, да не кажем почти никога, представителите на този островен рай, вдигаха дитирамби в защита на абсолютната пазарна свобода и слагане на намордник на контролиращите, координиращи и гарантиращи спазването на социалния договор функции и изконни правомощия на правителството и държавата. Рядко, да не кажем почти никога (поне аз нямам такъв спомен), техен дпломат щеше да се изтъпанчи на страниците на жадната за рецепти към бърз успех наша преса, поучавайки ни как да станем по-демократични, поза дето е привилегировано патентована най-вече за американсккия полсаник.

 На всичко отгоре държавниците и стопанските водачи на тази чудата островна нация, бяха постигнали невероятен успех – въпреки географската отдалеченост, разликите в културния бит, традиции и не високата степен на икономическо взаимнопроникване, те бяха успели да наложат, да адаптират и разпространят не само на острова си, но и на околните континенти и архипелази такъв култов продукт за България като киселото мляко. (Като пример за мащабността на това сизифовско усилие и убедителността на неговото постижение, си струва да споменем че това е все едно ние българите да ядем всеки ден за мезе тофу и да сме успели след 30 години перипетии да го продаваме и патентоваме на всичките ни балкански съседи, правейки го по-изветсно в Турция от кока-кола и също толкова добре прието като шам фъстъка) Българкото розово масло също беше добре преставено в Острова на чудесата, а вафла трепач, произвеждана на ишлеме от българска фирма, бе номер едно в магазините на стоки за дома, брандирани под егидата на знака за нищо. Трябва да им се признае, ашколсун за дарбите, търговския такт и постижения – браво че успяха да наводнят огромния си вътрешен пазар по времето на бай Тошо с висококачесвени български конфитюри, вина които внасяха в цистерни и после пребутилираха, преди да станат досадни ограниченията на TRIPS, географските обозначения и да изпадне в колапс селското ни стопанство.

 Освен това, заедно с нашите благопожелатели в района на източния мистицизъм, в миналото бяхме продавали мотокари тук, конкурирахме се в съдружие с братята островитяни и преборихме американците в налагането на универсалния стандарт за компактен диск, ДЗУ „Стара Загора“ беше структуро определящо предприятие в световен мащаб.. Да спрем до тук изброяването на славните страници от бойното ни минало.

Къде останаха тези успешни проекти на съвместни дружества и добри икнономически начинания между потомците на бай Ганьо и децата на божествения вятър? Почти всички в небитието.

 Причините за краха? Много но сред тях няколко основни, разлиситили отровния си бръшлян на родна нашенска почва – късогледство, нисък светогледен хоризонт, продажност, провинциална алчност, новобогаташки манталитет и ценностна система която гледа преди всичко личната си изгода, сляпо следване на чуждоземни рецепти за шокова терапия и наивна вяра че все някой друг (дядо Иван?, чичо САМ?, самаряните от Западна Европа?) трябва да оправят собствените ни коптори и да ни държи за ръка по стълбичката на прогреса; липса на припозната от всички партии и субекти национална визия как да развиваме отношенията си с многообразния регион на Ичзточна Азия, където в 21 век тупти сърцето движещо световната икономика. Дали да продължавам още с унищожителна критика? Работи се на парче – пожарникарски (не знам дали защото взимаме пример от премиера си), почти няма синхронизирана дейност на отделните стопански субекти как евентуално да проникнат на азиатските пазари. Държавната грижа по привличането на инвестиции от региона често се свежда  основно до организиране на икономически семинари и симпозиуми (ефекта им е подобен на гледане на модно ревю по телевизията – хубави модели но любовта се изживява платонично), без да има секторни подходи и анализи, обгрижване на бизнеса. Специално за тихоокеанския остров на благоденствието, чутовните усилия и старанието на един единствен СТИВ колкото и добър и всемогъщ да е, не може да запълнят докрай празнотата от липсата на дузината специализирани търговски представители в миналото, които са се грижели, всеки от рупора на своя ресор, за това да растят плодове в градината на съвместното сътрудничество.