2019.07.14

 

СКУКА И МЕЛАНХОЛИЯ ПРЕЗ МУСОННИЯ СЕЗОН

 

Залезът –

небрежна завивка

върху снагата на

заспало дете.

 

Цяла седмица вали спокоен дъжд

на мигове преместван от порои,

и никой не чува звука

на неговите стъпки,

истомата на светлината,

се е стопила до

размера на светулка,

която блещука в росните капки

по петолинието на здравеца

(засадих го експериментално,

да видя дали ще се пприхване,

въпреки непоносимата за него,

пришелеца от студените и сухи балкани,

влажност през лятото).

 

Жертвите от пороите

не са в нашата префектура,

темелите на нашия блок

са непокътнато здрави,

а от покрива не тече,

като в кърчага на стара

слемена колива

с непоправен перчем.

 

Липсва ми оранжевата

плащеница над рамото

на Фуджи,

заревото на залеза,

който носи отраженията

на Марс

върху вечно зелените

гори на субтрипичния

талаз около Токио.

 

Коя е най-подходящата

рамка на залеза?

  Да го гледаш от

-       прозореца на бягащ влак,

-       песъчинка на морски плаж,

-       върха на планината (без значение как

се казва и колко е висока),

-       хълбоците на пустинята.

 

  или просто приседнал

  с чаша бира в ресторанта

  където и да е –

  на върха на небостъргача

  или в платнището на

  градския площад.

 

Липсва ми мистерията

и ефимерността на залеза

(краткотрайността на чудото

му да пребоядиса всички посоки

в един минорен цвят,

който липсва в простосмъртната

синевата на небето),

така както с тъга се

се спускам към спомените

в детството на 12

годишния ми син.

 

Вместо да играе

на федербал с мен,

предпочита с приятели

да ходи на екскурзия

(отаделечен от нас,

ще види ли от върха

на планината

и купола на храма

същия залез,

който гледаме двамата

с майка му?)

 

Това е съдбата

май на всяко човешко

начинание.

 

Най-вълнуващи

и бурни са дните

на съзиданието

и сътворението,

лутането по небосклнона

къде да намериш

своето място,

да засадиш мечтите си,

да отгледаш егоистичното

семе на собственото,

личното твое поверие,

да се спънеш в оглавта

на подвига.

 

После идва рутината

и цинизма на възрастните,

надбягването с парите,

и само след още едно

превъртане на педалите

на колелото осъзнаваш че и

пред теб ще зейне

входа на гроба...

 

Докъде се простира

чертата на залеза,

колко ли дни

още ми е отредено

да се любувам

на портокаловия му цвят,

 

без да отвръщам на

неговия повик към отвъдното,

към копнежа да се

слееш със звездите,

без да робувам на

неговата смяна

между ден и нощ

(сякаш не е възможно

друго агрегатно състояние).